Как да минем без любов? С какво да запълним страшната пустота, която зейва, ако тя липсва? ~ Иван ИЛИН
Мыслитель, Портрет Ивана Александровича Ильина, 1921, Михаил Нестеров (1862-1942)
И по този начин, ти мислиш, че можеш да преживееш без обич: със мощна воля, почтена цел, правдивост и гневна битка с вредителите. Пишеш ми: „ За любовта по-добре да не приказваме: няма я в хората. Към обич по-добре да не призоваваме: кой ще я пробуди в закоравелите сърца?… ”
Мили мой! Ти си и прав, и не си. Събери, апелирам те, нетърпеливото си самообладание и вникни в мисълта ми.
Човек не може да живее без обич, тъй като тя сама се разсънва в него и го превзема. Тя ни е дадена от Бога и от природата. Не можем случайно да се разпореждаме с нашия вътрешен свят, да изхвърляме едни душевни сили, да ги заменяме с други, да насаждаме нови, които не са ни присъщи. Можем да възпитаваме себе си, само че не и да се разрушим и да се изградим още веднъж по свое убеждение. Погледни по какъв начин минава човешкият живот. Детето се привързва към майката – с потребностите си, с упованието, с вярата, с насладата, с утешението, с успокоението и благодарността; и когато всичко това се събере в първата и най-нежна обич, то дефинира неговата орис. Детето търси своя татко, чака от него искреност, помощ, протекция и водачество, любува се на неговата любов и му дава отговор със същото; гордее се с него, подражава му и усеща в себе си неговата кръв. После гласът на кръвта звучи в него цялостен живот, свързва го с братята и сестрите му, и с целия жанр. А когато порасне и пламне от любов към „ нея ” (или надлежно тя към „ него ”), задачата му е да трансформира това „ събуждане на природата ” в същинско „ посещаване Божие ” и да го одобри като орис. И не е ли естествено той да обича децата си със същата любов, каквато в детските си фантазии е чакал от родителите си?… Как да минем без обич? С какво да я сменяем? С какво да запълним страшната пустош, която зейва, в случай че тя липсва?
Човек не може да живее без обич още и по тази причина, че тя е основната изборна мощ в живота. Животът прилича голям, леещ се на всички страни безконечен поток, който ни връхлита и ни понася. Не можем да живеем с всичко, което той носи; не би трябвало да се поддаваме на този безреден водовъртеж. Който се опита да го направи, ще се разпилее и съсипе; от него нищо няма да излезе, ще погине, пробвайки от всичко. Трябва да избираме: да се отхвърляме от прекалено много поради относително малко; би трябвало да търсим определеното, да го пазим, ценим, натрупваме, отглеждаме и усъвършенстваме. И с него да построяваме себе си. Избирателната мощ е любовта: таман тя „ избира ”, „ приема ”, „ обиква ”, цени, тачи, реализира и съхранява верността. А волята е единствено оръдие на любовта в построяването на живота. Волята без обич е ялова, закоравяла, груба, брутална и най-пагубното, безразлична към положително и зло. Тя бързо ще трансформира живота в каторга под командването на порочни хора. В света има цели организации, построени на такива начала. Да ни пази Бог от тях и от тяхното влияние… Не, не можем без обич: тя е велика заложба: да се види най-хубавото, да се придобие и да се живее посредством него. Това е нужната и скъпоценна дарба да кажеш „ да ”, да я приемеш и започнеш самоотвержено служение. Колко е заплашителен животът на човек, лишен от този подарък! В каква пустиня, в каква долнопробност се трансформира животът му!
Човек не може да живее без обич и тъй като тя е основната му креативна мощ.
Та човешкото творчество не поражда в празно пространство и не се състои в случайно съчетание на детайли, както си мислят в този момент доста повърхностни хора. Не, можем да творим единствено откакто приемем сътворения от Бога свят, като проникнем в него, враснем в чудесния му градеж и се слеем с неговите тайнствени пътища и закономерности. А за това е потребна цялата мощ на любовта, цялата заложба за художествено преобразяване, дадена на индивида. Човек не твори от празното, той твори от към този момент сътвореното, съществуващото, като основава ново в рамките на даденото му съществуване – както външното, материалното, по този начин и вътрешното, душевното. Творящият човек би трябвало да се вслуша в дълбината на света и да запее оттова. Трябва да се научи да съзерцава със сърцето си, да вижда посредством любовта си, да излиза от дребната си персонална обвивка в светлите пространства Божии, да открива в тях Великото – сродното – прилягащото му, да го почувства и да основава ново от старинното и неповторимо от безначалното. Така е във всички основни сфери на човешкото творчество: във всички изкуства и в науката, в молитвата и в правния живот, в човешкото другарство и в цялата просвета. Култура без обич е мъртва, обречена и безнадеждна работа. Всичко велико и гениално, основано от индивида, е основано от съзерцаващото и пеещо сърце.
Човек не може да живее без обич, тъй като най-главното и скъпоценно в живота му се открива точно посредством сърцето. Само съзерцаващата обич ни открива непознатата душа за правдиво, проникновено другарство, за взаимно схващане, за дружба, за брак, за възпитаване на децата. Всичко това е недостъпно за безсърдечните хора. Само съзерцаващата обич открива на индивида неговата татковина, т. е. духовната му връзка с народа, националната му принадлежност, душевната му и духовна среда на земята. Да имаш татковина е благополучие, а можеш да я имаш единствено посредством любовта. Не е инцидентно, че хората на омразата, актуалните революционери, са интернационалисти: мъртви в любовта, те са лишени и от татковина. Само съзерцаващата обич дава на индивида достъп до религиозността и до Бога. Не се чуди, благи мой, на безверието и маловерието на западните нации: те са приели от римската черква погрешен набожен принцип, който се осланя на волята и приключва с разсъдъчната мисъл; приемайки го, са пренебрегнали сърцето си и са изгубили съзерцанието. Така поражда религиозната рецесия, която изживяват през днешния ден.
Ти мечтаеш за мощна воля. Прав си, тя е нужна. Но е страшна и разрушителна, в случай че не израства от съзерцаващо сърце. Искаш да служиш на почтена цел. Правилно и възвишено е. Но по какъв начин ще видиш задачата си, в случай че не посредством сърдечно съзерцаване? Как ще я разпознаеш, в случай че не посредством съвестта на сърцето си? Как ще й бъдеш правилен, в случай че не посредством любовта? Искаш правдивост, и всички ние би трябвало да я търсим. Но тя изисква от нас прецизна индивидуализация при възприемането на хората, а на това е способна единствено любовта. Гневната битка с вредителите от време на време е нужна и неспособността за нея може да направи индивида прочувствен изменник. Но този яд също би трябвало да бъде роден от обич, той би трябвало да бъде нейно олицетворение, с цел да намира в нея опрощение и мярка…
Ето за какво споделих, че „ си и прав, и не си ”.
И още нещо: разбирам предлагането ти „ по-добре да не приказваме за любовта ”. Така е: би трябвало да живеем посредством нея, а не да приказваме за нея. Но нали виждаш: в света се разгаря открита и безумна агитация на омразата; стартира настойчиво и грубо гонение против любовта – поход против фамилията, отказване на родината, потъпкване на вярата и религията. Практическата безчовечност на едни се увенчава с открита проповед на омразата у други. Коравосърдечието откри своите апологети. Злобата стана теория. А това значи, че е блъснал часът да заговорим за любовта и да се вдигнем да я защитим.
Да, любовта у хората е малко. Те са я изключили от културната си активност: от науката, от вярата, от изкуството, от етиката, от политиката и от възпитанието. И в резултат на това актуалното човечество е изумено от духовна рецесия, невиждана по своята дълбочина и по своя обсег. Като виждаме и разбираме това, естествено е да се запитаме: кой ще пробуди любовта в закоравелите сърца, в случай че тя не се е пробудила от живота и словото на Христос, въплътилият се Син Божи? Как да се заловим за това ние с дребните си човешки сили?
Но подозрението скоро отпада, в случай че се вслушаме в гласа на нашето сърдечно съзерцаване, който ни твърди, че Христос е и с нас, и в нас…
Не, благи мой! Не можем без обич. Без нея сме обречени с цялата наша просвета. В нея е нашата вяра и нашето избавление. И с какво неспокойствие ще очаквам в този момент да потвърдиш това в писмото си.
Превод: Мария Хаджиева, фрагмент от книгата „ Пеещо сърце ”, ИК Омофор, 2009 година
* Иван Александрович Илин (1883-1954) е съветски мъдрец, правовед, публицист и журналист, един от идеолозите на Бялото придвижване и на съветския нравствен национализъм, закостенял православен монархист и славянофил. Автор на повече от 50 книги и 1000 публикации на съветски, немски и други европейски езици.
Споделено от: pravoslavie.bg
Снимка: velikoross.ru
